🕊️Блог Вяра и дух

Вяра и Дух

Нови истории

Притчата за изгубената овца

Бог не гледа на човека като на бройка в голямо стадо. За Него и едната изгубена душа има име, болка и безкрайна стойност. Иисус разказва притчата за изгубената овца в момент, когато около Него се приближават митари и грешници, за да Го слушат. Това са хора, които мнозина вече са отписали. Хора с лоша слава, с грешки, с опетнени имена, с тежко минало. Те идват при Христос не защото са съвършени, а защото усещат в Неговите думи нещо, което не са срещали често - милост, истина

Когато Бог мълчи - какво ни казва тишината

Всеки от нас познава онези нощи, в които стаята изглежда твърде голяма, а мислите - твърде тежки. В такива моменти човек застава пред иконата, притихва в ъгъла на леглото или просто затваря очи и отправя думи нагоре. Понякога тези думи са ясни, друг път са само задавени сълзи или тихо, изтощено: „Господи, помогни.“ И тогава, вместо очаквания знак, вместо внезапното облекчение или бързото чудо, настъпва тишина. Една плътна, дълбока тишина, в която се чува само собственото ни д

Притчата за блудния син

За изгубения човек, който се връща у дома, за бащината любов, която не унижава, и за прошката, която възстановява достойнството. Има пътища, по които човек тръгва с гордост, а се връща от тях смирен, гладен, наранен и променен. В началото му се струва, че свободата означава да няма никой над себе си, никой до себе си, никой, пред когото да отговаря. Но понякога точно тази свобода, откъсната от любовта и благодарността, се превръща в най-тежката самота. Притчата за блудния с

Още истории

Притчата за изгубената овца

Когато Бог мълчи - какво ни казва тишината

Притчата за блудния син

Притчата за добрия самарянин

За милостта, която не подминава ранения човек, и за любовта към ближния, която не се доказва с думи, а с дело. В живота често търсим ясни граници. Искаме да знаем докъде се простира нашият дълг към другите, кого сме длъжни да обичаме, на кого трябва да помогнем и кого можем спокойно да оставим извън кръга на своята отговорност. Но Евангелието не позволява на човешкото сърце да се скрие зад удобни определения. Понякога най-важният въпрос не е „кой е моят ближен“, а „на кого

Притчата за сеяча

За четирите състояния на човешкото сърце, за невидимата сила на Божието слово и за тихата грижа, с която човек подготвя своята вътрешна земя за плод. Истинският плод на човешкия живот не се ражда само от външни успехи, шумни победи и видими постижения. Той зависи много повече от онова, което остава скрито в нас - от мекотата на сърцето, от дълбочината на вярата, от честността, с която приемаме истината, и от търпението, с което я пазим, докато тя започне да променя живота н

Притчата за изгубената драхма

Една душа не губи стойността си пред Бога само защото е паднала в праха на живота. Иисус разказва притчата за изгубената драхма в много важен момент. Около Него се приближават митари и грешници, за да Го слушат. Това са хора с тежка слава, хора, които мнозина вече са отписали, хора, към които религиозните водачи гледат с подозрение и презрение. А Иисус не ги гони. Приема ги, говори с тях, сяда на трапеза с тях. Фарисеите и книжниците започват да роптаят. За тях това изглежд

Притчата за митаря и фарисея

Понякога човек може да стои в храма и пак да гледа не към Бога, а към собствената си праведност. Иисус разказва тази притча на хора, които били уверени в себе си, че са праведни, и презирали другите. Това е много важно начало. Притчата не е насочена първо към онези, които всички смятат за явно паднали, а към хората, които са започнали да вярват, че стоят по-високо от останалите. Към онези, които имат дела, правила, религиозна дисциплина и външен ред, но са позволили на сърц

Притчата за богаташа и Лазар

Понякога най-голямата пропаст между хората не започва след смъртта, а още приживе - когато един човек пирува, а друг лежи пред портата му невидим. Иисус разказва притчата за богаташа и Лазар като една от най-сериозните и отрезвяващи истории в Евангелието. В нея няма евтина заплаха, но има тежко предупреждение. Няма плоско обвинение срещу богатството, но има ясно изобличение на духовната слепота. Няма шумна жестокост, но има нещо може би още по-страшно - спокойно, ежедневно

Притчата за богатия безумец

Човек може да напълни хамбарите си и пак да остане беден, ако забрави душата си. Един ден, докато Иисус говорел на множеството, някой от народа Го прекъснал с личен спор. Човекът бил разтревожен, може би обиден, може би убеден, че с него се постъпва несправедливо. В думите му имало нетърпение, защото въпросът за наследството често докосва не само имота, но и гордостта, болката, семейните рани и чувството, че някой е взел повече от нас. Той казал: - Учителю, кажи на

Притчата за талантите

Всичко, което ни е дадено - време, сили, дарби, любов, възможности и вяра - не е само наше притежание. То е доверие, поверено в ръцете ни. Иисус разказва притчата за талантите като сериозен образ на човешката отговорност пред Бога. Това не е просто история за успех, нито обикновено насърчение човек да развива способностите си. В нея има нещо много по-дълбоко - въпросът какво правим с онова, което ни е поверено. Дали го превръщаме в плод, или го заравяме от страх, леност и н

Притчата за десетте девици

Има светлина, която не може да се запали в последния миг, защото се е събирала тихо през целия живот. Иисус разказва притчата за десетте девици като сериозен и буден образ на човешката готовност. В нея няма шумна заплаха, но има дълбоко предупреждение. Няма излишна жестокост, но има врата, която в един момент се затваря. Няма външно разделение между „добри“ и „лоши“ хора, а между готови и неподготвени души. В един вечерен час десет девици взели светилниците си и излезли да

Притчата за работниците на лозето

Божията милост не се побира в човешките сметки, защото там, където ние пресмятаме заслуги, Бог вижда нужда, сърце и възможност за спасение. Един ранен утринен час, когато денят още едва се отварял над земята, стопанинът на едно лозе излязъл на градския площад, за да наеме работници. Било време за труд, време за грижа, време, в което всяка ръка била нужна. Лозето не чакало човешкото удобство. То искало хора, които да влязат между редовете, да понесат слънцето, праха и уморат

Притчата за двамата синове

Вярата не се доказва само с красивите думи, които изричаме в миг на вдъхновение, а с тихите стъпки, с които после тръгваме към истината. Всеки човек познава онези моменти, в които думите изпреварват делата. Лесно е да говорим за любов, прошка, милосърдие и доброта, когато животът е спокоен и нищо не изисква от нас усилие. Лесно е да кажем „да“ на доброто в мислите си, в разговор, пред хората, пред собствената си съвест. Но когато настъпи обикновеният ден, когато умората нат

Притчата за немилостивия длъжник

Понякога най-трудната прошка не е тази, която искаме за себе си, а тази, която трябва да дадем на друг. Всеки човек познава болката от чужда грешка. Някой ни е наранил с дума. Някой ни е предал. Някой ни е пренебрегнал, осъдил несправедливо или е взел нещо от нас - доверие, спокойствие, време, добро име, близост. И когато това се случи, в сърцето естествено се надига желание за справедливост. Искаме другият да разбере какво е направил. Да плати. Да се извини. Да усети тежестт

Притчата за къщата върху скала и къщата върху пясък

Истинската устойчивост на човешкия живот не се вижда най-добре в дните на затишие. Тя се разкрива тогава, когато бурята докосне самите основи на душата. Всеки човек има моменти, в които животът изглежда спокоен, подреден и предвидим. Дните текат в своя познат ритъм, домът стои на мястото си, плановете изглеждат сигурни, а сърцето лесно започва да вярва, че всичко е стабилно. В такива времена човек рядко мисли за основите. Гледа стените, прозорците, покрива, видимото. Радва се

Притчата за горчичното зърно

Най-големите неща понякога започват толкова тихо, че човек лесно може да ги подмине - като малко семе в дланта, в което още никой не вижда дървото. Понякога, когато застанем пред величието на света или пред собствените си изпитания, се чувстваме твърде малки. Струва ни се, че за да се промени нещо, за да се роди добро, за да се появи светлина, са нужни огромни сили, големи възможности, силни думи и шумни дела. Човек гледа своя малък живот, своите ограничени сили, своя уморе

Лептата на бедната вдовица

Истинското богатство на човека не винаги се вижда в това, което държат ръцете му. Понякога то се разкрива в онова, което сърцето му е готово да даде. Йерусалимският храм в онзи ден бил изпълнен с шум, стъпки и човешко движение. Хора идвали от различни места, за да се поклонят, да принесат даровете си и да изпълнят своя дълг пред Бога. Каменните дворове били оживени, въздухът носел мирис на прах, слънце и тамян, а край съкровищницата се чувал звънът на монети, които падали е

Притчата за малкото добро, което се върнало след години

За жеста, който изглежда малък само за този, който го прави, за паметта на сърцето и за доброто, което понякога се връща след години, когато най-малко го очакваме. Имало едно време, в едно малко планинско градче, където зимите били дълги, бели и сурови, един млад мъж на име Павел. Той живеел в скромна дървена къща в края на уличката, работел в местната дъскорезница от сутрин до вечер и хлябът му никога не идвал лесно. Годините били трудни за всички - парите не достигали, ре

Притчата за рибаря и алчния търговец

За труда, парите, мярката и онзи тих въпрос, който човек понякога си задава твърде късно - за какво трупам всичко това? Морето в онази утрин било спокойно, гладко и тихо. Слънцето едва започвало да си проправя път през утринната мараня и боядисвало хоризонта в топли цветове - злато, розово и праскова. Вълните идваха бавно към брега, оставяха тънка бяла пяна по пясъка и се връщаха обратно, сякаш дишаха в свой древен ритъм. На самия бряг стоял един рибар на име Матей. Бил оби

Притчата за човека, който търсел Бог далеч

За дългите пътища, по които понякога тръгваме, за очите, които се отварят едва след умората, и за Бога, Когото често търсим в далечината, докато Той ни чака съвсем близо. Имало едно време, в едно закътано и мирно село сред зелените хълмове, един човек на име Йоан. Той носел в гърдите си голям, парещ копнеж - желание, което не му давало покой нито денем, нито нощем. Йоан искал да намери Бога. Искал да се докосне до Неговото присъствие, да чуе Неговия глас така ясно, че в душ

Притчата за стареца и ябълковото дърво

За доброто, което не винаги берем сами, за сянката, която оставяме след себе си, и за тихия смисъл да садим, дори когато няма да дочакаме всички плодове. Утрото настъпвало бавно и тихо, разстилайки мека златиста светлина над края на селото, където прашният път завивал и тръгвал нагоре към планината. Земята била топла, влажна и ухаела на събудена пролет. Наоколо се чувало укротеното чуруликане на първите птици, а въздухът бил толкова чист, че всяко вдишване носело усещане за

Притчата за моста, който построил прошката

За оградите, които строим от болка, за мостовете, които не смеем да поискаме, и за прошката, която не изтрива раната, но отваря път през нея. Имало едно време, в една плодородна зелена долина, две дървени къщи, които стояли една срещу друга под дебелата сянка на вековни дъбове. Между тях имало широк двор, няколко овощни дървета, кладенец, стара плевня и пътека, по която години наред били минавали едни и същи човешки стъпки. В тези две къщи живеели двама братя - Никола и И

Притчата за двете семена

За страха, който понякога пази, но понякога заключва, за болката на растежа и за живота, който започва отвъд старата обвивка. Имало едно време, под дебелия слой на влажната пролетна земя, една тиха, тъмна стая. В нея не влизали човешки погледи, не се чували бързащи стъпки, нямало шум от пазари, гласове и грижи. Имало само дълбока, мека тишина, мирис на пръст и усещане за топла, дишаща прегръдка. В тази подземна тишина, заровени едно до друго, лежали две малки семена. Цяла

Притчата за слепеца и фенера

За светлината, която не винаги носим само за себе си, за общия път между хората и за доброто, което пази повече, отколкото виждаме. Имало едно време един стар град с тесни, криви улици и високи каменни къщи, които изглеждали така, сякаш всеки миг ще се облегнат една на друга. Когато слънцето залязвало зад планинските върхове и нощта покривала калдъръма с гъсто тъмно покривало, градът потъвал в мрак. По онова време по улиците нямало силни светлини, нито редици фенери, които

Притчата за царя и пръстена „И това ще мине“

За славата, която не е вечна, за болката, която не е целият живот, и за четири кратки думи, които могат да върнат човека към равновесие. (Често тази притча е свързвана с цар Соломон и с източната/еврейската фолклорна традиция, но без доказан библейски произход.) Имало едно време, сред просторните долини на едно богато и древно царство, велик владетел. Той притежавал почти всичко, за което един земен човек можел да мечтае. Дворецът му бил изграден от бял мрамор, който блестя

Притчата за пясъка, камъните и големия буркан

За времето, което никога не стига, за дреболиите, които запълват живота ни, и за големите камъни, които не бива да оставяме за накрая. В една малка, тиха къща в покрайнините на стар град живеел възрастен учител. Домът му миришел на сухи билки, восък и стари книги. В градината му растял вековен орех, чиято сянка през лятото падала широка и прохладна върху голямата дървена маса. Хората от града често казвали, че в тази къща времето сякаш върви по-бавно. Не защото часовниците

Притчата за човека, който чакал знак от Бога

За човека, който гледал към небето и не виждал протегнатата ръка до себе си, за тихите отговори и за знаците, които понякога идват облечени като обикновен ден. В една далечна долина, обгърната от прохладни планински ветрове и високи борови гори, живеел човек на име Тома. Той бил добър и трудолюбив, но от известно време животът му приличал на объркан лабиринт, в който всяка пътека води до задънена улица. Домът му бил застигнат от беда, работата му не вървяла, а сърцето му би

Притчата за мълчанието, което спасило приятелство

За думите, които могат да разрушат цял живот близост, за гнева, който минава, и за мълчанието, което понякога пази по-добре от всяка победа. В едно малко планинско селце, сгушено сред вековни дъбови гори, където вечерният въздух миришел на борова смола и печен хляб, живеели двама мъже - Стефан и Петър. Къщите им били разделени само от един стар плет, но животите им били свързани много по-дълбоко от съседство. Те били приятели от ранно детство. Заедно били тичали боси по рос

Притчата за орела, който мислел, че е кокошка

За чуждите гласове, които ни държат ниско, за страха от височината и за мига, в който човек най-после разпознава собствените си криле. Някъде далеч, в полите на стара планина, чиито върхове сякаш докосвали небето, имало малко селце. В края му, точно под сянката на скалистите зъбери, се намирал един обикновен селски двор. От сутрин до вечер в него се вдигал облак от сив прах. Дворът бил ограден с ниска дървена ограда, а вътре живеели десетина кокошки, които прекарвали дните

Притчата за детето, което подарило последната си монета

За малката шепа, в която може да се побере голяма доброта, за дара, даден от бедност, и за светлината, която понякога тръгва от една-единствена монета. Имало едно време, в един далечен град с тесни калдъръмени улици и високи каменни къщи, едно момче на име Дамян. Градът бил голям, шумен и забързан. Търговците викали зад сергиите си, файтони препускали покрай пешеходците, колела скърцали по камъните, а хората вървели с наведени глави, вторачени в своите задачи, сметки и грижи.

Притчата за стария майстор и напуканата делва

За тихата болка от сравнението, за раните, които носим, и за онези пукнатини, през които понякога животът полива чужди цветя. Утринното слънце бавно изплувало над хълмовете и разстилало мека златна светлина над малкия селски двор. Въздухът бил чист, хладен и ухаел на пръст, борова гора и събуждащ се ден. Под сянката на стар орех стояла малка работилница за глина. До нея имало подредени съдове, стомни, купи и делви, които чакали да изсъхнат на слънцето. В този двор живеел стар

Притчата за вратата, която се отваря навътре

За мъдрото отстъпление, за капана на вечния натиск и за промяната в посоката, която понякога отключва мира. Слънцето вече било превалило билото на планината и хвърляло дълги сенки над един самотен дол, забравен от хората. Там, сред тишината на скалите и тревите, стояла стара каменна къща. Стените ѝ били градени от сив гранит, обвити в бръшлян, а около нея имало онзи особен покой, който сякаш пази тайна. В средата на фасадата имало голяма дъбова врата. Дървото ѝ било потъмняло

Притчата за семето, което чакало пролетта

За невидимите зими в човешкия живот, за силата да растеш на дълбоко и за времето в тъмнината, което понякога не е край, а подготовка. Есенният вятър дълго виел над оголените хълмове. Откъсвал последните увехнали листа от клоните на старите дървета и ги носел над пустите сиви полета. Небето било ниско, тежко и студено, а първите снежинки започвали бавно да се спускат към изстиналата земя. В този час, когато целият свят сякаш се затварял за сън, едно съвсем малко семе паднало

Притчата за двамата пътници в бурята

За суровите житейски стихии, за силата да продължим в тъмното и за разликата между проклятието срещу калта и следващата разумна крачка. Слънцето отдавна било превалило пладне, когато по широкия прашен друм между хълмовете вървели двама пътници. В началото на деня времето било тихо и приветливо. Птиците пеели в крайпътните дървета, тревата ухаела на топлина, а вятърът бил лек, почти ласкав. Двамата крачели рамо до рамо, говорели за целта на пътуването си и вярвали, че до вечер

Притчата за свещта, която не изгубила светлината си

За тайната на невидимото изобилие, за страха да не се изчерпим и за огъня на добрината, който се умножава, когато бъде споделен. Нощта била спуснала тежкото си черно покривало над света. Студеният есенен вятър блъскал по капаците на прозорците на старата каменна къща, свирел в пукнатините на дървената врата и носел със себе си мирис на дъжд, мокри листа и самота. Навън тъмнината изглеждала гъста, почти жива - от онзи мрак, който кара човека да се свие по-дълбоко в себе си и д

Притчата за човека, който търсел щастието

За безкрайното бягане след утрешния ден, за тихите дарове на софрата и за изкуството да се завърнем в единственото време, което наистина ни е дадено. Слънцето бавно се изкачвало над хълмовете и превръщало прашния друм в дълга огнена ивица. По този път вървял един странник. Нозете му били покрити със сива прах, лицето му било обветрено от слънцето на много чужди земи, а в очите му имало онази дълбока умора, която носят хората, прекарали живота си в търсене на нещо невидимо. То

Притчата за монаха и обидата

За невидимия щит на спокойствието, за тежките чужди дарове и за свободата да не превръщаме чуждата злоба в своя истина. Вечерната тишина бавно се спускала над стария манастир, сгушен високо между вековните планински скали. Слънцето вече се скривало зад хоризонта и оставяло след себе си мека виолетова светлина, която докосвала каменните дувари, сивите керемиди на параклиса и тясната пътека през двора. Хладният вятър шумял в листата на самотното дърво, а от манастирската чешма

Притчата за бедния човек и богатото сърце

За истинската мярка на изобилието, за топлия праг в студената нощ и за чудото на софрата, която не обеднява, когато хлябът се раздели на две. Слънцето отдавна се било скрило зад острите зъбери на далечната планина и било оставило след себе си само тънка, изстиваща ивица червен залез. Над хълмовете се спускала тежка зимна вечер, а леденият вятър свирел в клоните на голите дървета и вдигал снежна прах по пустия друм. Вълците виели някъде в тъмното, а студът бил толкова силен, ч

Притчата за трите сита на Сократ

За чистотата на езика, за невидимата отрова на клюките и за мъдростта да пресееш думите, преди да ги пуснеш в света. Бялото слънце на древна Гърция бавно се изкачвало над хълмовете и заливало каменните улици на Атина с ярка светлина. На големия градски пазар - агората - животът вече кипял. Търговци хвалели стоката си, купувачи се пазарели, магарета пристъпвали под тежки кошове, а въздухът бил изпълнен с мирис на маслини, сушени смокини, прах, топъл камък и морски вятър. Сред

Притчата за гвоздеите в оградата

За тежестта на изречените думи, за невидимите белези в сърцето и за голямата победа на човека над собствения му гняв. Пролетният вятър тихо преминавал през клоните на цъфналите ябълки и разнасял нежен аромат из двора зад къщата. Слънцето галело земята с мека златна топлина, а по тревата играели сенките на младите листа. Всичко наоколо дишало с мир, но в средата на този зелен покой стояло едно момче, чието сърце твърде лесно губело своя спокоен ритъм. Момчето имало буен характ

Притчата за дървото, което преживяло бурята

За невидимата гъвкавост на духа, за силата на отстъплението и за изкуството да се прекланяме пред трудностите, без да губим корена си. В гъстите пазви на една вековна гора, където земята пазела хладината на минали години, а клоните на дърветата се сплитали в зелен покрив, растяло младо дърво. Снагата му била тънка, права и свежа, а листенцата му трептели дори от най-нежния полъх на вятъра. То растяло бавно, черпело сокове от влажната черна пръст и често поглеждало нагоре към

Притчата за празната чаша

За изкуството да утихваме, за скъпоценното място в ума и за смирението, което отваря вратите към истинското знание. Утринната светлина едва докосвала върховете на старите дървета и се разстилала като златни нишки над уединената планинска градина. Росата по листата на дивата мента и мащерката бавно се изпарявала, изпълвайки въздуха с аромат на билки, мокра пръст и събуждаща се земя. В този ранен час всичко било тихо. Птиците още плахо нагласяли гласовете си в короните на боров

Притчата за пеперудата и помощта, която вреди

За битките, които никой не може да извоюва вместо нас, и за силата, която се ражда само в усилието. Слънцето едва изплувало над хоризонта и разливало мека розова светлина върху утринната градина. Росата блестяла по листата на розите като разпилени стъкълца, а въздухът ухаел на мокра пръст, свежа трева и събуждащ се живот. В този ранен час всичко било тихо. Цветята бавно отваряли чашките си, птиците още търсели първите си гласове, а светът изглеждал така, сякаш току-що е измит

Притчата за човека, който носел камъни в сърцето си

Слънцето бавно се спускало зад далечната планина и оцветявало небето в старо злато. По тесния каменист път, който се виел нагоре между сухи треви и остри скали, вървял един човек. Походката му била бавна, тежка и прегърбена. Нозете му били покрити с прах, раменете му треперели, а от гърдите му излизало уморено, накъсано дишане. На гърба си човекът носел огромен чувал от грубо зебло. Чувалът бил толкова тежък, че го притискал към земята и не му позволявал да гледа напред. При

Притчата за стареца, момчето и магарето

Слънцето вече било високо над хълмовете. Прашният друм се виеше между ниви и поля, а горещият въздух трептеше над земята като прозрачна завеса. По този път бавно вървели трима спътници - старец, неговият малък внук и едно сиво магаре с кротки очи. Тръгнали били към пазара в съседния град. Не бързали. Старецът се подпирал на стара дървена тояга, момчето крачело до него, а магарето спокойно ги следвало, носейки само две празни дисаги. Пътят бил приятен и тих. Поне в началото. К

Притчата за двата вълка в човека

Вечерта бавно се спускала над земята. Гората притихвала, сякаш някой бил положил върху нея тъмно меко одеяло. Вятърът минавал между старите дървета и разклащал клоните им така, че те шепнели едно на друго като мъдри старци. В средата на малък лагер горял огън. Пламъците се издигали нагоре, после се свивали, после отново лизвали сухите цепеници и изпращали златни искри към нощното небе. Край огъня седели старец и неговият малък внук. Старецът бил прегърбен от години, но в него

Притчата за счупената стомна

За несъвършенствата, през които пониква животът, и за невидимата красота, която Бог засажда по стъпките ни. Светът, в който живеем, често е устремен към безгрешните форми, към съвършено гладките повърхности и към силата, която не познава умора. В това вечно надпреварване за съвършенство човек лесно започва да гледа на собствените си рани, грешки и уязвимости като на безусловен провал. Когато душата се умори от делничните битки и по нея се появят първите пукнатини, в сърцето с

КОГАТО БОГ НИ СРЕЩА ЧРЕЗ ХОРАТА

Всеки от нас пази в паметта си поне един ден, в който тежестта на живота е изглеждала непосилна. Онези дни, в които проблемите се натрупват един върху друг, умората е пуснала дълбоки корени в тялото ни, а в ума ни няма нито един готов отговор за утрешния ден. В такива мигове човек съвсем естествено притихва. Поглеждаме към небето, заставаме пред иконата в ъгъла на стаята или просто затваряме очи и отправяме тиха, задавена молба за помощ. И докато се молим, в ума ни често се р

Когато молитвата стане навик, а сърцето мълчи

Всеки от нас познава онези вечери, в които застава пред иконата просто защото така трябва. Денят е приключил, децата спят, къщата най-после е утихнала, а тялото усеща плътната, оловна тежест на умората. Запалваме кандилото или свещта, събираме ръцете си и започваме да изричаме думите, които знаем наизуст от години. Но докато устните ни се движат, вътре в нас не се случва нищо. Няма я онази позната, спасителна топлина, която друг път е разсейвала грижите ни. Няма го усещането

НАДЕЖДАТА - СВЕТЛИНАТА, КОЯТО ОЦЕЛЯВА И В НАЙ-ТЪМНИЯ ДЕН

Всеки от нас познава онези сутрини, в които събуждането не носи радост, а усещане за тежест. Поглеждаме през прозореца, поглеждаме и навътре в себе си, и навсякъде виждаме само облаци. Това са периодите, в които едно изпитание продължава твърде дълго - болестта не си отива, финансовото притеснение не се разрешава, самотата става твърде плътна или раната от преживяно предателство отказва да заздравее. Когато болката се настани в дните ни за седмици и месеци, в човека се случва