Притчата за митаря и фарисея

Понякога човек може да стои в храма и пак да гледа не към Бога, а към собствената си праведност.

Иисус разказва тази притча на хора, които били уверени в себе си, че са праведни, и презирали другите. Това е много важно начало. Притчата не е насочена първо към онези, които всички смятат за явно паднали, а към хората, които са започнали да вярват, че стоят по-високо от останалите. Към онези, които имат дела, правила, религиозна дисциплина и външен ред, но са позволили на сърцето си да се напълни с гордост.

Двама души влезли в храма да се помолят.

Единият бил фарисей.

Другият - митар.

Фарисеят бил човек от уважавана религиозна среда. Той познавал закона, спазвал правилата, държал на външната праведност и вероятно бил смятан от мнозина за добър пример. Не бива да го правим карикатурно зъл. Той не е представен като човек без добри дела. Напротив - самата притча показва, че той пости, дава десятък и се старае да живее според определен религиозен ред.

Проблемът му не е, че върши добри дела.

Проблемът е какво прави със своите добри дела.

Той влиза в храма и застава уверено. Започва да се моли, но думите му бързо се превръщат не в истинска молитва, а в огледало, в което той гледа собственото си превъзходство. Вместо да застане пред Бога със смирение, той започва да се сравнява с другите.

Казва:

-          Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци - грабители, неправедници, прелюбодейци, или като този митар.

После изброява делата си:

-          Постя два пъти в седмицата, давам десятък от всичко, що придобивам.

В думите му има религиозност, но няма съкрушение. Има благодарност на устата, но тя е странна благодарност - не за Божията милост, а за това, че той не е като другите. Той не казва: „Боже, помогни ми.“ Не казва: „Боже, очисти сърцето ми.“ Не казва: „Боже, бъди милостив и към мене.“ Той всъщност няма нужда от нищо. Поне така мисли.

Молитвата му не го отваря към Бога.

Тя го затваря в собствената му праведност.

А до него стои митарят.

Митарите били събирачи на данъци - хора, често мразени и презирани, защото се свързвали с римската власт, с неправда, с тежки налози и с печалба върху чуждата болка. За слушателите на Иисус митарят не бил симпатична фигура. Не бил човек с добра обществена слава. Не бил пример за чист живот.

И точно затова притчата е толкова силна.

Митарят не влиза в храма със самочувствие. Не застава напред. Стои далеч. Не смее дори да вдигне очи към небето. Удря се в гърдите и казва само едно кратко изречение:

-          Боже, бъди милостив към мене грешника.

Той не се оправдава. Не обяснява защо е станал такъв. Не обвинява времето, професията, обществото, другите хора. Не се сравнява с фарисея, за да каже: „И той не е безгрешен.“ Не търси пролуки, през които да изглежда по-добър.

Той просто застава пред Бога с истина.

И моли за милост.

В това е неговата сила. Не в това, че грехът му е маловажен. Не в това, че миналото му не тежи. Притчата не оправдава греха. Тя не казва, че неправдата не е проблем, нито че човек може да живее както иска, стига да произнесе едно смирено изречение. Не. Тя показва, че първата врата към Божията милост е истината за себе си.

Митарят не се спасява чрез добра репутация.

Той няма такава.

Не се спасява чрез изброяване на заслуги.

Той не изброява нищо.

Той застава с празни ръце и казва:

-          Боже, бъди милостив към мене грешника.

Иисус завършва притчата с думи, които преобръщат човешката представа за праведност:

-          Казвам ви, че този слезе у дома си оправдан повече, нежели онзи; защото всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен, а който смирява себе си, ще бъде въздигнат.

Това е сърцевината на притчата.

Фарисеят има дела, но няма смирение.

Митарят има грях, но има покаяние.

Фарисеят гледа към другите и се чувства висок.

Митарят гледа към Бога и вижда нуждата си от милост.

Фарисеят се сравнява с човешките грехове и излиза доволен.

Митарят застава пред Божията святост и не намира какво да каже, освен молба за прошка.

Тази притча е страшно актуална, защото фарисеят не живее само в древния храм. Той може да се появи във всеки от нас. Понякога се появява точно когато сме направили нещо добро. Когато сме били отговорни, трудолюбиви, вярващи, жертвени, честни - и после неусетно започнем да използваме това, за да гледаме отвисоко на другите.

Казваме си:

„Аз поне не съм като тях.“

„Аз поне не бих постъпил така.“

„Аз съм по-морален.“

„Аз съм по-вярващ.“

„Аз съм по-чист.“

„Аз съм по-добър родител, по-добър човек, по-добър християнин.“

И точно тогава доброто, което можеше да ни смири, започва да ни надува. Делата, които трябваше да бъдат плод на вярата, се превръщат в доказателство за превъзходство. Вместо да благодарим, започваме да съдим. Вместо да се молим, започваме да се самоизтъкваме. Вместо да виждаме Божията милост към нас, виждаме само чуждата вина.

Това е тихият капан на самодоволната праведност.

Тя не винаги изглежда груба. Понякога е добре облечена. Понякога говори възпитано. Понякога се крие зад правилни думи, зад труд, зад морал, зад религиозни навици. Но в дълбочина тя казва: „Благодаря Ти, че не съм като онзи.“

А Христос ни показва, че такава молитва не отваря небето.

Истинската молитва не е самореклама пред Бога. Тя не е отчет за заслуги. Не е сравнение с по-падналите. Не е сцена, на която доказваме колко сме по-добри от другите. Истинската молитва започва там, където човек спре да се крие. Където престане да посочва чуждия грях, за да не види своя. Където има смелостта да каже: „Боже, имам нужда от милост.“

Това не означава да се презираме. Смирението не е унижение на човешкото достойнство. Не е да казваш, че си нищо. Не е да се оставяш да те мачкат. Не е слабост. Истинското смирение е трезвост. То е способността да видиш себе си без украса, без театър, без измислена святост и без отчаяние.

Смиреният човек не казва: „Аз съм по-добър от всички.“

Но не казва и: „За мен няма надежда.“

Той казва: „Боже, виждам истината за себе си. И имам нужда от Твоята милост.“

В това има огромна надежда за всеки, който е сгрешил. За човек, който носи вина. За човек, който е паднал. За човек, който е опетнил името си, наранил е други, живял е неправилно или е загубил пътя. Притчата казва: вратата към милостта не се отваря от самодоволство, а от покаяние.

Митарят не идва с хубава биография.

Идва с истина.

И това е началото.

Разбира се, покаянието не е само чувство. То не е красив миг на съжаление, след който човек продължава по същия начин. Истинското покаяние иска промяна. Иска нов път. Иска да не се връщаме спокойно към същата неправда. Но първата крачка е да спрем да лъжем себе си.

Фарисеят не може да бъде изцелен, защото не вижда раната си.

Митарят може да бъде изправен, защото я признава.

Затова тази притча е предупреждение и утеха едновременно. Предупреждение към онзи, който е започнал да превръща добрите си дела в трон. Утеха за онзи, който се срамува от падението си, но все още има сили да каже истината пред Бога.

Най-опасното в духовния живот не е само грехът, а грехът, който не вижда себе си. Гордостта може да направи човека сляп дори в храма. Смирението може да отвори врата дори за човека, който стои далеч и не смее да вдигне очи.

Това е силата на притчата.

Тя не ни кара да мразим фарисея.

Кара ни да го разпознаем в себе си.

Не ни кара да идеализираме митаря.

Кара ни да чуем неговата честна молитва.

Защото понякога човек е най-далеч от Бога не когато казва „сгреших“, а когато вече не вижда защо изобщо има нужда от милост.

И понякога първата истинска молитва не е дълга, красива и уверена.

Понякога е само това:

„Боже, бъди милостив към мене грешника.“

Поуката: Бог не гледа само външните ни добри дела, а сърцето, с което заставаме пред Него. Фарисеят има дела, но ги превръща в повод за гордост и презрение към другите. Митарят има тежък грях, но идва с истина, вътрешно съкрушение и проста молба за милост. Притчата не оправдава греха, а показва, че покаяното сърце е по-близо до Бога от самодоволната праведност. Истинската молитва започва там, където човек спре да се сравнява с другите и застане честно пред Бога. Който превъзнася себе си, остава затворен в своята гордост, а който се смирява, отваря място за Божията милост.

Библейски източник: Евангелие от Лука 18:9 - 14.

Тип история: Библейска притча, разказана от Иисус Христос.