top of page
Добре дошли в Клуб Дамски Свят
Нови истории
Кутията, която не събира всичко
Когато изнесохме баща ми от къщата, никой не каза нищо. Хората стояха тихо, а аз гледах как го обличат в костюма, който пазеше с години “за специален случай”. Оказа се, че това е бил този случай. Ключовете му останаха на масата. До тях - часовникът. До него - очилата. Все неща, които до вчера имаха смисъл. А сега… просто предмети. В следващите дни започнахме да разчистваме. Дрехите му отидоха при други хора. Книгите - в библиотеката. Инструментите - подредени в кашони. Животъ
Мамо, разкажи ми пак...
Майка ми винаги имаше особен навик с времето. Когато бях дете, все ме подканваше да бързам - да си изям супата, да си напиша домашното, да не закъснявам за училище. „Времето не чака никого, Марти“, казваше тя, докато оправяше яката на якето ми пред вратата. Тогава си мислех, че тя просто обича реда. Не разбирах, че всъщност се опитва да ме научи да не изпускам живота. Сега тя е на осемдесет и две. И времето при нея вече не бърза. То се движи тихо, почти незабележимо, в една с
Масата за двама, която остана за един
Ние не губим хората в деня на тяхното погребение. Губим ги всяка следваща сутрин, когато ръката ни посяга да сложи втори прибор на масата и после увисва във въздуха, защото няма кой да седне срещу нас. Смъртта е само миг - истинското разкъсване започва в тишината след нея. Баща ми беше човек на навиците. Всяка събота, точно в осем, излизаше на терасата, сядаше на своя плетен стол и чакаше майка ми да донесе една малка ракия и нарязана салата. Не говореха много. Просто седяха,
Още истории
Кутията, която не събира всичко
Когато изнесохме баща ми от къщата, никой не каза нищо. Хората стояха тихо, а аз гледах как го обличат в костюма, който пазеше с години “за специален случай”. Оказа се, че това е бил този случай. Ключовете му останаха на масата. До тях - часовникът. До него - очилата. Все неща, които до вчера имаха смисъл. А сега… просто предмети. В следващите дни започнахме да разчистваме. Дрехите му отидоха при други хора. Книгите - в библиотеката. Инструментите - подредени в кашони. Животъ
Мамо, разкажи ми пак...
Майка ми винаги имаше особен навик с времето. Когато бях дете, все ме подканваше да бързам - да си изям супата, да си напиша домашното, да не закъснявам за училище. „Времето не чака никого, Марти“, казваше тя, докато оправяше яката на якето ми пред вратата. Тогава си мислех, че тя просто обича реда. Не разбирах, че всъщност се опитва да ме научи да не изпускам живота. Сега тя е на осемдесет и две. И времето при нея вече не бърза. То се движи тихо, почти незабележимо, в една с
Масата за двама, която остана за един
Ние не губим хората в деня на тяхното погребение. Губим ги всяка следваща сутрин, когато ръката ни посяга да сложи втори прибор на масата и после увисва във въздуха, защото няма кой да седне срещу нас. Смъртта е само миг - истинското разкъсване започва в тишината след нея. Баща ми беше човек на навиците. Всяка събота, точно в осем, излизаше на терасата, сядаше на своя плетен стол и чакаше майка ми да донесе една малка ракия и нарязана салата. Не говореха много. Просто седяха,
Очите, които не умеят да обвиняват
Наричаха го Мечо. Не защото приличаше на звяр, а заради меката му, гъста козина и онзи тих, кротък поглед, който не търси нищо, освен да бъде до теб. Мечо живееше на третия етаж в един от онези стари блокове, където съседите се познават по стъпките и миризмата на готвено в петък вечер. Светът му беше малък – две стаи, старата кожа на обувките на дядо Петър и една изтъркана черга до балконската врата. Дядо Петър беше човек на тишината. Откакто баба Мария си беше отишла, дум
Сладката мъка на студеното кафе
Всеки път, когато мина покрай цветарския магазин на ъгъла, ръката ми сама посяга към портфейла. Спирам се рязко, сякаш някой ме е дръпнал назад, и си спомням. Вече няма за кого да купувам гербери. Вече няма врата, на която да позвъня, за да видя как лицето ѝ светва, сякаш съм направил нещо голямо, а аз просто съм се отбил след работа. Майка ми не беше от жените, които говорят много. Нейната обич не идваше с думи. Тя се случваше тихо - в обажданията, в които ме питаше дали с
Разделиха се… но кучето не подписа
Когато Катя и Петър решиха да се разведат след десет години съвместен живот, те си дадоха една тържествена дума - ще бъдат цивилизовани. Илюзията беше крехка като порцеланова чаша от сватбен сервиз и издържа точно шест минути. Толкова бе нужно на Петър да попита със съвършено спокоен тон кой точно ще вземе колекцията от сувенирни магнити за хладилник, събирани от Прага до Ахтопол. Дневната бързо се превърна в демаркационна линия. Отляво се трупаха нещата на Катя, отдясно - те
Война и мир в панелната джунгла: Операция „Сърми“
Когато Десислава се омъжи за Методи, тя искрено вярваше, че е намерила своя принц. Оказа се обаче, че пакетната услуга включва и дракона - неговата майка, леля Гинка. Гинка беше от онези жени, които могат да открият прашинка върху перваза дори през видеоразговор и чието основно хоби е да обяснява как синът й е отслабнал с цели три грама, откакто „тази девойка“ е поела кухнята. Епичната битка се състоя в една слънчева събота, когато свекървата пристигна на „инспекция“. Посещен
Гласът на мълчаливите стаи
Ключът влезе в ключалката трудно, сякаш самата къща се дърпаше и не искаше да бъде обезпокоявана. Трябваха ми три опита и малко повече сила, за да чуя онова рязко изщракване, което отвори вратата към миналото ми. Когато прекрачих прага, ме посрещна миризмата на застояло време - тежка смес от суха мазилка, стара вълна и нафталин. Беше миризмата на отсъствието. Влязох в антрето и подът под краката ми изскърца познато, точно на същото място, където винаги се опитвах да стъпвам
Старата кутия с копчета
Понякога най-големите истини не се нуждаят от сложни думи. Те стоят тихо в ъгъла, покрити с прах, и чакат времето, когато ще бъдем готови да ги чуем. Аз ги чух твърде късно. Баща ми беше корав човек – от онези, които носят тежестта на света в мазолите по ръцете си. Вкъщи той беше по-скоро присъствие, отколкото разговор. Когато се прибираше от работа, миришеше на метал и студен вятър. Сядаше на масата, изяждаше супата си в мълчание и само кимаше, когато му показвах бележника
Барк, който ме научи да живея
Живеех по часовник - работа, фитнес, вечеря, тишина. Дните ми бяха подредени като добре сгънати ризи в гардероб - чисти, предвидими и напълно безгънкови. Не бях нещастен, просто бях празен, а най-лошото беше, че дълго време дори не го осъзнавах. Емоциите ми се струваха като лукс, който не мога да си позволя. Бяха риск, време, усилие. По-лесно беше така - на повърхността, без дълбочини и без пропадания. Животът ми беше спокоен, подреден и напълно лишен от неочакваното. До она
Старият ключ и новата врата...
Срещнах го в супермаркета. Беше вторник, осем вечерта, а аз бях с разрошена коса, в старото си яке и с количка, пълна с прах за пране и кисело мляко. Не беше филмова среща. Нямаше бавна музика, нито вятър, който да развява косите ми. Имаше само миризма на прясно изпечен хляб и шум от минаващи колички. Първо познах походката му. Някои неща не се променят - онзи леко небрежен начин, по който подпираше единия си крак, докато избираше ябълки. Сърцето ми направи един неочакван п
Още истории
bottom of page