Разделиха се… но кучето не подписа

Когато Катя и Петър решиха да се разведат след десет години съвместен живот, те си дадоха една тържествена дума - ще бъдат цивилизовани. Илюзията беше крехка като порцеланова чаша от сватбен сервиз и издържа точно шест минути. Толкова бе нужно на Петър да попита със съвършено спокоен тон кой точно ще вземе колекцията от сувенирни магнити за хладилник, събирани от Прага до Ахтопол.

Дневната бързо се превърна в демаркационна линия. Отляво се трупаха нещата на Катя, отдясно - тези на Петър. По средата стоеше една ничия земя от предмети, за които никой не беше сигурен на кого са, но всеки бе готов да положи живота си в тяхна защита.

- Тази вилица е моя! - изсъска Катя, размахвайки леко изкривен прибор, който приличаше на ветеран от тежки битки с жилави пържоли.

- Тя е от комплекта на майка ми! - изрева Петър. - Ти дори не ядеш с вилица, ти само боцкаш като врабче в тежка депресия!

- А ти ядеш като багер, закъснял за края на смяната! Вилицата остава при мен. Тя е символ на моето страдание!

И тогава погледите им паднаха върху Барон.

Барон беше едро рижаво куче с физиономия на древен философ, който току-що е разбрал, че смисълът на живота е в следобедния сън. До този момент той беше единственото същество в къщата, което не заемаше страна.

- Барон идва с мен - каза Катя твърдо. - Аз го храня с безглутенови гранули и му пея всяка вечер.

- Ти му пееш фалшиво! - отвърна Петър. - Кучето има слух. С мен гледа мачове и яде чипс. Той е мъжко момче, не му трябват твоите фалцети!

Оттам нататък нещата излязоха извън контрол.

Телефоните започнаха да звънят. Майката на Катя крещеше, че Петър е емоционален терорист. Сестрата на Петър се появи на вратата, за да напомни, че Катя веднъж е сложила на кучето розова панделка. Съседите излязоха в коридора и започнаха да залагат кой ще вземе каишката.

Накрая някой извика полиция.

Двама униформени влязоха в апартамента. Катя държеше предния край на каишката, Петър - задния, а Барон се опитваше да заспи върху килима, който също беше предмет на спор.

- Това куче е заложник! - извика Катя.

- Тя е луда! - отвърна Петър. - Иска да го отведе в гарсониера без тераса!

В този момент на вратата се позвъни.

Появи се съседът от третия етаж, господин Иванов. Изглеждаше виновен и леко задъхан.

- Извинете… Барон? Рекс? Ела тук, момче.

Всички замръзнаха.

Кучето вдигна глава. При името „Рекс“ внезапно оживя, измъкна каишката от ръцете им и се затича към него, като започна да му ближе ръката с ентусиазъм, който никой от двамата не беше виждал.

- Аз… преди три години го изгубих в парка - каза Иванов. - После ви видях с него… изглеждахте щастливи и не посмях да го поискам обратно.

За секунда настъпи тишина.

После Катя и Петър се спогледаха.

- Не може да го вземете! - извикаха едновременно.

- Той е наш по давност! - добави Петър. - Той е част от развода!

Докато полицаите се опитваха да разберат какво става, господин Иванов реши, че не му се занимава с това и тихо се отдръпна. Барон, виждайки че никой не му обръща внимание, стана, излезе на терасата и прескочи на съседния балкон, където една баба пържеше кюфтета и не вярваше в безглутенови диети.

Войната обаче не спря.

Полицаите си тръгнаха, записвайки нещо, което приличаше на „масово умопомрачение“. Катя и Петър останаха сами в стаята, дишайки тежко.

- Добре - каза Катя и посочи пода. - Кучето го няма. Но това е неговото легло.

- Леглото е мое! - скочи Петър. - Аз платих доставката!

- Ти плати доставката, но аз избрах цвета!

В три часа през нощта съседите чуха последния вик:

Вземи леглото! Аз взимам калъфките и торбата с изпражненията!

Вратата тресна.

Апартаментът притихна.

А войната… просто премина на следващото ниво.