Притчата за стареца, момчето и магарето

Слънцето вече било високо над хълмовете. Прашният друм се виеше между ниви и поля, а горещият въздух трептеше над земята като прозрачна завеса. По този път бавно вървели трима спътници - старец, неговият малък внук и едно сиво магаре с кротки очи.

Тръгнали били към пазара в съседния град. Не бързали. Старецът се подпирал на стара дървена тояга, момчето крачело до него, а магарето спокойно ги следвало, носейки само две празни дисаги.

Пътят бил приятен и тих.

Поне в началото.

Когато стигнали първото село, край пътя под една стара черница седели няколко мъже. Те прекъснали разговора си и започнали да наблюдават странната компания.

Един от тях се засмял и извикал:

-          Гледайте ги само! Имат магаре, а вървят пеша! Що за глупост е това?

Друг веднага кимнал:

-          Точно така! За какво им е животното, ако никой не го язди?

Старецът чул думите и се замислил.

Може би хората бяха прави.

Обърнал се към момчето и казал:

-          Качи се ти на магарето, момчето ми. Млад си, а пътят е дълъг.

Детето послушно се качило и тримата продължили.

След време стигнали друго село. Край чешмата се били събрали жени с менци и перачки. Те изгледали процесията и веднага започнали да поклащат неодобрително глави.

Една възрастна жена възкликнала:

-          Я го вижте това момче! Настанило се е удобно на магарето, а старецът върви пеша в прахта!

Друга добавила:

-          Къде е уважението към възрастните?

Лицето на момчето почервеняло.

То веднага слязло и погледнало виновно дядо си.

-          Дядо, качи се ти. Те са прави.

Старецът въздъхнал и се качил на магарето.

Така продължили.

Но мирът вече бил изчезнал.

Следващото село ги посрещнало с нови съдници.

Този път край пътя работели земеделци и занаятчии. Щом видели стареца върху магарето и детето, което върви пеша, веднага започнали да възмущават.

„Вижте го този старец!“

„Седи си удобно, а детето се мъчи в жегата!“

„Как не го е срам?“

Старецът усетил как ушите му пламват.

Преди малко бил обвинен, че върви пеша.

Сега бил виновен, защото язди.

Спрял магарето и погледнал момчето.

Двамата вече не знаели кое е правилно.

След дълго мълчание старецът каза:

-          Може би трябва да се качим и двамата. Така никой няма да бъде ощетен.

На момчето идеята му се сторила разумна.

Качили се и двамата върху животното.

Магарето преглътнало търпеливо съдбата си и продължило по пътя.

Така стигнали до предградията на града.

Там хората били много повече.

И много по-шумни.

Щом видели стареца и момчето върху магарето, отвсякъде се надигнали възмутени гласове.

„Безсърдечни хора!“

„Горкото животно!“

„Как не ви е жал за него?“

„Ще му строшите гърба!“

Старецът и момчето веднага скочили на земята.

Стояли насред пътя, а около тях прахът бавно се утаявал.

Погледнали се безпомощно.

Бяха вървели пеша.

Бяха качили момчето.

Бяха качили стареца.

Бяха качили и двамата.

И всеки път някой ги осъждаше.

Всеки път някой беше недоволен.

Момчето въздъхнало тежко и попитало:

-          Дядо, защо каквото и да направим, все някой ни укорява?

Старецът погледнал към хората, които вече се разотивали по своите дела.

После погледнал магарето.

После погледнал прашния път пред себе си.

На лицето му се появила тиха усмивка.

-          Защото днес научихме нещо важно, момчето ми.

Детето го погледнало внимателно.

Старецът продължил:

-          Хорското мнение е като вятъра. Духа ту от една посока, ту от друга. Ако тръгнем да го следваме, ще се въртим в кръг до края на живота си.

После се засмял тихо и добавил:

-          Ако продължим да се опитваме да угодим на всички, накрая ще трябва ние да носим магарето на гърбовете си.

Момчето се засмяло.

За първи път през целия ден.

И двамата продължили пътя си по-леки, отколкото бяха тръгнали сутринта.

Тази стара притча е преживяла векове, защото докосва нещо, което почти всеки човек е изпитвал. Желанието да бъде харесван. Страхът да не бъде осъден. Нуждата да чуе одобрение.

Но колкото повече живеем според чуждите очаквания, толкова повече губим връзка със собствената си съвест.

Светът винаги ще има мнение.

А мненията рядко са единни.

Това, за което днес ще бъдем похвалени, утре може да бъде осъдено. Това, което за един е добродетел, за друг е недостатък. Един ще каже, че сме прекалено смели. Друг ще каже, че сме прекалено предпазливи. Един ще ни обвинява, че говорим много. Друг - че мълчим.

Ако се опитваме да отговорим на всички тези гласове, никога няма да стигнем до своя път.

Това не означава да станем безразлични към хората. Не означава да бъдем груби или високомерни. Означава да пазим вътрешната си мярка. Да слушаме съвестта си. Да преценяваме честно дали постъпваме добре. И когато сме сигурни, че вървим с чисто сърце и добро намерение, да продължим напред дори когато някой край пътя поклаща неодобрително глава.

Защото животът е твърде кратък, за да го прекараме в безкрайно пренареждане на себе си според желанията на всеки срещнат.

Притчата за стареца, момчето и магарето ни оставя един прост въпрос:

Живеем ли според това, което смятаме за правилно, или според това, което ще кажат хората?

Отговорът на този въпрос често определя дали ще вървим свободно по своя път или цял живот ще се лутаме между чуждите гласове.

А светът, както знаем, винаги ще има какво да каже.