Притчата за богаташа и Лазар

Понякога най-голямата пропаст между хората не започва след смъртта, а още приживе - когато един човек пирува, а друг лежи пред портата му невидим.

Иисус разказва притчата за богаташа и Лазар като една от най-сериозните и отрезвяващи истории в Евангелието. В нея няма евтина заплаха, но има тежко предупреждение. Няма плоско обвинение срещу богатството, но има ясно изобличение на духовната слепота. Няма шумна жестокост, но има нещо може би още по-страшно - спокойно, ежедневно безразличие.

В притчата има един богат човек. Той се облича в багреница и висон - дрехи на разкош, положение и земна сигурност. Всеки ден пирува бляскаво. Домът му е пълен с храна, с удобство, с изобилие. Пред очите на хората той изглежда като човек, на когото нищо не липсва.

Но пред портата му лежи друг човек.

Беден, болен, покрит с рани.

Иисус го назовава по име - Лазар.

Това е много важно. Богатият остава без име, сякаш се е изгубил в своето изобилие, в дрехите си, в трапезите си, в начина си на живот. А бедният, когото светът подминава, има име. Бог го вижда. Бог го помни. Лазар не е просто „един беден човек“. Той е човек със своя болка, със своя глад, със своята унизена човешка съдба.

Лазар лежи пред портата на богатия и желае да се нахрани поне с трохите, които падат от трапезата му. Няма сила. Няма защита. Няма близък, който да го вдигне. Тялото му е покрито с рани, а кучетата идват и ги ближат.

Контрастът е почти непоносим.

Вътре - разкош.

Отвън - глад.

Вътре - меки дрехи и пиршества.

Отвън - рани и самота.

Между тях - една порта.

Портата е един от най-силните образи в тази притча. Богатият не трябва да прекосява пустини, за да намери страдание. Не трябва да търси далечни бедни хора, за да прояви милост. Лазар е пред неговата врата. Болката е поставена на прага му. Всеки ден той има възможност да види, да спре, да помогне, да сподели, да прояви човечност.

Но не го прави.

Иисус не казва, че богатият бие Лазар. Не казва, че го гони с насилие. Не казва, че го обижда. Страшното е, че той просто го подминава. Живее така, сякаш човекът пред портата му не съществува. И точно това прави безразличието толкова опасно - то често изглежда тихо, спокойно, почти невинно. Но в действителност може да изсуши човешката душа по-дълбоко от явната злоба.

После идва краят.

Лазар умира. Неговият живот, който пред хората изглежда като пълно унижение, не завършва в забрава. Ангелите го отнасят в Авраамовото лоно - образ на утеха, близост и мир. Онзи, който е лежал пред портата без помощ, вече е приет. Онзи, който е бил невидим за богатия, се оказва видян от Бога.

Умира и богатият.

И той е погребан.

Колко кратко звучи това. Човекът, който е имал всичко, също стига до границата, която никой не може да подмине. Неговите дрехи, трапези, стени и порти остават от другата страна. В отвъдното той се намира в мъка и вижда отдалеч Авраам и Лазар в неговото лоно.

Тогава богатият извиква:

-          Отче Аврааме, смили се над мене и прати Лазар да натопи края на пръста си във вода и да разхлади езика ми, защото се мъча в този пламък.

Дори тук той говори за Лазар като за някого, когото може да изпрати. Сякаш още не е разбрал напълно. Сякаш човекът, когото е подминавал приживе, и сега трябва да служи на неговата нужда. Но вече всичко е различно.

Авраам му отговаря:

-          Чедо, спомни си, че ти получи доброто си приживе, а Лазар - злото; сега той се утешава, а ти се мъчиш.

И още му казва, че между тях е поставена голяма пропаст, така че никой не може да премине от едната страна към другата.

Тази пропаст не се появява изведнъж като нещо чуждо на живота му. Тя е последният, видим образ на пропастта, която богатият е живял още на земята. Пропастта между трапезата и глада. Между удобството и раните. Между виждането и подминаването. Между изобилието и отказа от милост.

Той е имал порта.

Но я е превърнал в пропаст.

Тогава богатият си спомня за братята си. Моли Авраам да изпрати Лазар в бащиния му дом, за да ги предупреди, да не би и те да дойдат на това място на мъка.

-          Моля ти се, отче, прати го в бащиния ми дом, защото имам петима братя.

Авраам отговаря:

-          Имат Моисей и пророците; тях да слушат.

Богатият настоява:

-          Не, отче Аврааме, но ако някой от мъртвите отиде при тях, ще се покаят.

Но Авраам казва:

-          Ако Моисея и пророците не слушат, то и да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят.

Това е много силен финал. Богатият мисли, че чудото ще промени братята му. Че ако видят нещо страшно, необикновено, разтърсващо, ще се събудят. Но Авраам казва нещо тежко и вярно - ако човек не слуша гласа на Божието слово, ако не слуша съвестта си, ако не вижда страданието пред очите си, дори чудото може да не го промени.

Защото проблемът не е в липсата на информация.

Проблемът е в затвореното сърце.

Тази притча не казва, че богатството само по себе си осъжда човека. Богатият не е в мъка просто защото е имал дом, дрехи и трапеза. Не е грях човек да има хляб, покрив, труд, имущество или радост. Проблемът е, че неговото благополучие е станало глухо. Той е живял до болката и не я е допуснал до сърцето си.

Лазар е бил близо.

Но не е бил ближен.

И това е страшното.

Да виждаш човека всеки ден и пак да не го виждаш. Да свикнеш с чуждото страдание така, че то вече да не те смущава. Да минаваш покрай раната, докато тя стане част от пейзажа. Да не вършиш видимо насилие, но и да не направиш милост, когато тя е била възможна.

В нашия живот Лазар не винаги лежи буквално пред портата. Понякога той е самотен възрастен човек, когото всички са забравили. Понякога е болен съсед. Понякога е човек на работа, когото никой не чува. Понякога е близък, който не иска пари, а внимание. Понякога е дете, което има нужда от разговор. Понякога е майка, която чака едно обаждане. Понякога е човек, когото сме свикнали да подминаваме, защото неговата болка ни е неудобна.

Притчата не ни казва, че можем да спасим всички. Никой човек не може да носи цялата болка на света. Но тя ни пита дали виждаме този, който е поставен на нашия праг. Не далечния образ, за който говорим общо и красиво, а конкретния човек, когото можем да забележим днес.

Понякога милостта започва с много малко.

Да видиш.

Да спреш.

Да попиташ.

Да споделиш.

Да не унижиш.

Да не подминеш.

Да дадеш троха, ако имаш трапеза.

Да дадеш дума, ако имаш глас.

Да дадеш време, ако някой умира от самота.

Това не е сантименталност. Това е духовна будност. Защото безразличието рядко започва като голяма жестокост. То започва като навик. Като бързане. Като оправдание: „Не е моя работа.“ „Нямам време.“ „Някой друг ще помогне.“ „Не мога да се занимавам с всичко.“ И понякога тези оправдания са човешки разбираеми. Но ако станат закон на живота ни, сърцето започва да се втвърдява.

А втвърденото сърце не усеща кога портата се превръща в пропаст.

Финалът на притчата с Моисей и пророците също е много важен. Той ни казва, че човек не трябва да чака страшно чудо, за да започне да живее с милост. Не трябва да чака някой да възкръсне от мъртвите, за да разбере, че чуждата болка е истинска. Истината вече е казана. Съвестта вече говори. Божието слово вече предупреждава. Лазар вече лежи пред портата.

Въпросът е дали ще го видим.

Тази притча е тежка, но милостива. Тежка е, защото не ни позволява да се скрием зад удобството си. Милостива е, защото ни предупреждава, докато още сме живи, докато още има време, докато портата още може да бъде отворена от нашата страна.

Докато още можем да дадем.

Докато още можем да се обърнем.

Докато още можем да превърнем изобилието си в милост, а не в стена.

Истинската бедност не е само да нямаш. Има и друга бедност - да имаш много, но да не можеш да видиш човека пред прага си. Да имаш трапеза, но да нямаш милост. Да имаш порта, но да нямаш сърце, което да я отвори.

А Лазар не е далеч.

Той често е точно там, където сме свикнали да не гледаме.

Поуката: 

Богатството не осъжда човека само по себе си, но безразличието към страданието пред прага му го прави духовно беден. Притчата ни предупреждава, че можем да живеем близо до чужда болка и пак да останем слепи за нея. Лазар не е далеч - той често е човекът, когото сме свикнали да подминаваме в забързания си ден. Истинската милост не започва с големи думи, а с отворени очи и сърце. Ако не слушаме гласа на съвестта и Божието слово сега, не бива да чакаме чудо да ни събуди по-късно. Пропастта след смъртта започва още тук, когато всеки ден избираме да заключваме портата пред чуждата болка.

Библейски източник: Евангелие от Лука 16:19 - 31.

Тип история: Библейска притча, разказана от Иисус Христос.