Притчата за богатия безумец

Човек може да напълни хамбарите си и пак да остане беден, ако забрави душата си.

Един ден, докато Иисус говорел на множеството, някой от народа Го прекъснал с личен спор. Човекът бил разтревожен, може би обиден, може би убеден, че с него се постъпва несправедливо. В думите му имало нетърпение, защото въпросът за наследството често докосва не само имота, но и гордостта, болката, семейните рани и чувството, че някой е взел повече от нас.

Той казал:

-          Учителю, кажи на брат ми да раздели наследството с мене.

На пръв поглед молбата изглеждала разбираема. Човекът търсел справедливост. Искал някой с власт да се намеси. Но Иисус видял по-дълбоко от самия спор. Видял опасността, която се крие зад човешката жажда да притежава, да получи, да задържи, да не бъде ощетен.

Той му отговорил:

-          Човече, кой Ме е поставил съдия или делител над вас?

А после се обърнал към всички и казал:

-          Внимавайте и се пазете от всяка алчност, защото животът на човека не се състои в изобилието на имота му.

Това изречение е ключът към притчата. Иисус не казва, че трудът е лош. Не казва, че имотът е зло. Не казва, че човек не трябва да се грижи за дома си, за земята си, за бъдещето си. Но предупреждава, че животът не се състои в изобилието на притежанията. Човек може да има много и пак да няма онова, което дава смисъл на живота му.

За да обясни това, Иисус разказал притчата за един богат човек.

Нивите на този човек родили много. Земята му дала изобилна реколта. Хамбарите му вече не можели да поберат плодовете и житото. Това само по себе си не било зло. Земята родила. Човекът бил успешен. Имал труд, имот, плод, възможност. Можел да благодари. Можел да сподели. Можел да види в изобилието не само лична сигурност, а и отговорност.

Но той започнал да говори само със себе си.

-          Какво да направя, понеже нямам къде да събера плодовете си?

Той не пита Бога. Не благодари. Не поглежда към бедните. Не мисли за работниците си, за гладните, за самотните, за онези, които биха могли да бъдат нахранени от това изобилие. В целия му вътрешен разговор има само едно лице - неговото собствено.

И той решава:

-          Това ще направя: ще съборя житниците си и ще построя по-големи, и там ще събера всичкото си жито и благата си.

На човешко ниво това изглежда разумно. Реколтата е голяма, старите хамбари не стигат, значи трябва да се построят по-големи. Притчата не осъжда самото планиране. Не осъжда практичността. Не осъжда желанието човек да подреди имота си добре.

Проблемът е в това, че богатият човек мисли само как да събере повече за себе си.

Неговите думи са пълни с „моето“ - моите плодове, моите житници, моето жито, моите блага, моите години. Той се движи в затворения кръг на собственото си притежание. Всичко започва от него и завършва в него. Бог го няма. Ближният го няма. Благодарността я няма. Смъртността я няма. Душата е спомената, но не като вечност, а като нещо, което трябва да бъде успокоено с храна, почивка и удоволствие.

Когато богатият вече си представя новите хамбари, пълните складове и дългите години спокойствие, той казва:

-          Душо, имаш много блага за много години; почивай, яж, пий и се весели.

Това е страшният миг в притчата. Не защото човекът иска да си почине. Почивката не е грях. Не защото иска да яде и да се радва. Радостта не е зло. Страшното е, че той говори на душата си така, сякаш тя може да бъде нахранена с пълни хамбари. Сякаш сигурността на тялото е достатъчна за вечността на човека. Сякаш бъдещето е в ръцете му и годините му принадлежат.

Но тогава идва Божият отговор:

-          Безумецо, тази нощ ще ти поискат душата; а това, което си приготвил, чие ще бъде?

Това е дума, която не бива да омекотяваме прекалено. Бог не го нарича безумец, защото е богат. Не го нарича безумец, защото нивите му са родили много. Не го нарича безумец, защото е искал хамбари. Нарича го така, защото е живял така, сякаш душата му е защитена от смъртта чрез натрупване. Сякаш може да си купи години. Сякаш пълните житници могат да му дадат вечност.

Тази нощ.

В тези две думи се разбива цялата му самоувереност.

Той е планирал „много години“, а му остава една нощ. Построил е бъдеще в мислите си, но не е господар на следващия си дъх. Събирал е за себе си, но в часа на истината не може да вземе нищо със себе си. Всичко, което е натрупал, остава. А душата му отива да даде отговор.

Иисус завършва притчата с думите:

-          Така става с онзи, който събира имане за себе си, а не богатее в Бога.

Да богатееш в Бога не означава да презираш труда, дома, хляба или разумното планиране. Не означава да живееш безотговорно, да не се грижиш за семейството си или да отречеш нуждите на земния живот. Евангелието не ни учи на безгрижна небрежност. Но ни предупреждава, че ако всичко в нас се върти около събирането, притежаването и подсигуряването, душата започва да гладува.

Днес хамбарите изглеждат различно.

Може да са банкови сметки, имоти, спестявания, вещи, планове, кариера, статус, застраховки, складове, колекции, подредено бъдеще. Нищо от това не е зло само по себе си. Човек трябва да работи, да мисли, да подрежда живота си, да не бъде безотговорен. Но когато започне да вярва, че ако има достатъчно, вече е защитен от всичко, тогава хамбарите се превръщат в идол.

Защото парите могат да купят удобство, но не могат да купят мир на душата.

Имотът може да даде покрив, но не може да даде вечност.

Пълният склад може да успокои страха за известно време, но не може да отговори на въпроса какъв човек си станал.

Плановете могат да подредят утрешния ден, но не могат да гарантират, че утрешният ден ще ти бъде даден.

Тази притча е толкова силна, защото богатият човек не е представен като чудовище. Той не е разбойник. Не е описан като жесток тиранин. Той е просто човек, който е успял, но се е самозабравил. Човек, който е получил изобилие, но го е затворил в себе си. Човек, който е мислил за хамбарите си повече, отколкото за душата си.

Точно това го прави близък до нас.

Защото много хора не падат в духовна слепота чрез голямо зло, а чрез постепенно затваряне. Чрез постоянно „още малко“. Още малко сигурност. Още малко натрупване. Още малко контрол. Още малко за себе си. И така човек може да стигне до момент, в който има много около себе си, но вътре в него няма благодарност, милост и духовна будност.

Най-опасното в притчата е самотата на богатия човек. Той говори само със себе си. Сякаш живее в свят, в който няма никой друг. Няма Бог, на Когото да благодари. Няма ближен, с когото да сподели. Няма беден, когото да види. Няма смърт, за която да помисли. Няма вечност, пред която да се смири.

Само „аз“ и „моето“.

Но душата не може да живее само в „моето“.

Тя се задушава там.

Да богатееш в Бога означава нещо съвсем друго. Означава да помниш, че всичко добро в живота ти не е само повод за гордост, а и повод за благодарност. Означава да работиш, но да не превръщаш труда си в идол. Да имаш, но да не бъдеш притежаван от това, което имаш. Да планираш, но да не забравяш, че животът е крехък. Да се радваш на благата си, но да не затваряш сърцето си за другите.

Да богатееш в Бога означава да имаш сърце, което може да благодари.

Сърце, което може да споделя.

Сърце, което знае, че душата е по-ценна от хамбарите.

Сърце, което не чака последната нощ, за да разбере, че натрупаното не е същото като изживяното с любов.

Защото в края на живота въпросът няма да бъде само колко сме събрали. Ще бъде и какво сме дали. Кого сме нахранили. Кого сме утешили. Кого сме видели. За какво сме използвали изобилието си. Дали сме живели само за себе си, или сме оставили след себе си милост, благодарност и човечност.

Притчата за богатия безумец не ни плаши, за да ни отчая. Тя ни буди, за да не се окажем богати в хамбарите си и бедни пред Бога. Тя ни връща към простата истина, че човек може да притежава много, но да няма мир; може да планира дълги години, но да не е готов за тази нощ; може да говори на душата си за почивка, ядене и веселие, но да не ѝ е дал най-важното - смисъл, благодарност, любов и връзка с Бога.

Затова въпросът не е дали имаме хамбари.

Въпросът е дали хамбарите са станали наш бог.

Не е дали сме работили и събрали плод.

А дали плодът ни е затворил или ни е направил по-щедри.

Не е дали мислим за бъдещето.

А дали помним, че душата ни не се спасява с натрупване, а с будност, милост и живот пред Бога.

Поуката: 

Богатството, трудът и разумното планиране не са зло сами по себе си, но стават опасни, когато човек повярва, че душата му може да бъде спасена от пълни хамбари. Притчата ни предупреждава да не живеем само в кръга на „моето“ - моите пари, моите планове, моите години, моето спокойствие - без благодарност, милост и памет за Бога. Истинската бедност не е липсата на имот, а животът без духовна будност. Да богатееш в Бога означава да имаш сърце, което умее да благодари, да споделя, да обича и да помни, че душата е по-ценна от всичко натрупано. Човек не е безумен, защото има много, а когато забрави, че нито една житница не може да му купи вечност.

Библейски източник: Евангелие от Лука 12:13 - 21.

Тип история: Библейска притча, разказана от Иисус Христос.