СТАРО НАРИЧАНЕ ПРИ ЕЧЕМИК

СИЛАТА НА ЗАКАЧЛИВАТА ДУМА И СИМВОЛИЧНОТО ПРОПЪЖДАНЕ НА ЖИТНОТО ЗРЪНЦЕ

Човешкото лице винаги е било огледало на здравето и покоя в българския дом, а окото - най-свидната и пазена негова част. Понякога обаче върху нежния клепач се появява малка, червена и болезнена подутина, която народът ни отдавна нарича с простото име „ечемик“.

В старите вярвания това неразположение не се е свързвало с тежки уплахи, уроки или лоши очи. Приемало се е като земна, битова несгода - дошла от хладен вятър, прах по пътищата, умора, нечисти ръце или натрупан яд. Старото наричане при ечемик е част от устното домашно наследство, при което думата не е дълга и унесена, а кратка, остра, закачлива и почти подигравателна.

На ечемика не се говори като на голяма беда. Той се смалява. Назовава се като зрънце, поникнало на грешно място. Казва му се, че няма нива, няма хляб, няма корен и няма място върху човешкото око.

Старото наричане при ечемик е кратко устно отпращане на болката. Нашите предци са вярвали, че думата може да даде посока на онова, което е дошло неканено. При тази практика словото действа като закана, като присмех и като символично прогонване.

То не угажда на болката и не я величае. Напротив - омаловажава я. Изправя се срещу нея с народна хитрост и казва на ечемика, че е сбъркал мястото си. Че ако е зрънце, трябва да бъде на нивата, не на клепача. Ако е семе, трябва да се върне в земята, не да стои върху окото.

Това наричане обикновено е кратко, ритмично и запомнящо се. Казва се твърдо, но без грубост към човека. Остротата е насочена към ечемика, не към болния.

ЗАЩО НАРОДЪТ Е НАРИЧАЛ ПОДУТИНАТА „ЕЧЕМИК“

Името идва от живия селски бит и от внимателното око на стария човек. Малкото твърдо топче на клепача е напомняло на зрънце ечемик - дребно, бодливо, поникнало не където трябва.

А понеже мястото на ечемика е на нивата, под слънцето, под ралото и после в хамбара, появата му върху окото се е разбирала като объркване. Народната мисъл веднага го превръща в образ: зрънце на криво място, семе без нива, ечемик без корен.

Оттук идва и силата на наричането. Щом е зрънце, то може да бъде ожънато. Щом е ечемик, може да бъде изпратено на нивата. Щом е поникнало върху клепача, може да му се каже: „Не си за тук.“

СИЛАТА НА ОСТРАТА И ЗАКАЧЛИВА ДУМА

При много баения за здраве се търси мекота, вода, хлад, благословия. При ечемика народният глас е друг. Той е по-къс, по-остър, понякога закачлив, понякога почти присмехулен.

В българската традиция има вярване, че някои малки болежки губят сила, когато човек им се присмее, смали ги и не им даде място в ума си. Когато бабата каже на ечемика, че за него няма хляб, няма нива и няма кой да го жъне, тя не говори само за окото. Тя връща увереността на човека.

Насмешката не е безсърдечност. Тя е народен начин да се отнеме тежестта от болката. Да не се гледа на зрънцето като на страшна беда, а като на нещо дребно, дошло не където трябва и изпратено обратно.

СИМВОЛИЧНОТО „ЗАКАНВАНЕ“ В НАРОДНИЯ ОБИЧАЙ

В някои семейни и местни варианти наричането е било придружено от символичен жест. Най-познат е жестът „кукиш“ или „смокиня“ - свит юмрук с палец между пръстите. С него баячката сякаш казва на ечемика: „Нищо няма да получиш. Няма да останеш тук.“

Този жест се прави от разстояние, без натиск, без търкане и без пипане на самия клепач. При око винаги трябва да има внимание. Народният жест е символичен - той не е грубо действие върху болното място.

В някои разкази се среща и кръгово движение със сребърен пръстен близо до окото. Пръстенът поставя граница, а среброто в народните вярвания се свързва с чистота и пазене. Но и тук жестът трябва да се разбира като стар символичен мотив, не като натиск върху окото.

Думата може да бъде остра. Ръката трябва да бъде лека.

СТАРИННИТЕ ОБРАЗИ В НАРИЧАНЕТО

Старите наричания при ечемик са пълни с образи от нивата и природата. В тях има сухо зрънце, камениста земя, пусто място, вятър, прах, птици, път, баир, корен и слама. Тези образи не са случайни. Те казват на болежката къде да отиде и как да изсъхне.

Ечемикът се праща в нива, където няма кой да го пожъне. Под камък, където няма слънце. При птици, които да го изкълват. По път, където вятърът да го отвее. В пусти места, където няма човешко око, което да боли.

Така с думи се прави едно символично преместване. Зрънцето се отделя от клепача и се връща в света на земята. Там, където принадлежи.

КОГА И КАК СЕ ИЗРИЧА СТАРОТО НАРИЧАНЕ

Такова наричане се е казвало при първото боцкане, зачервяване или усещане за зрънце на клепача. В народната логика, колкото по-рано се назове и отпрати ечемикът, толкова по-лесно се смалява неговата сила.

Най-често думите се изричат сутрин или привечер, когато домът е тих. Казва ги баба, майка, по-възрастна жена или човек, който знае старите думи и има спокойна ръка.

Гласът е тих, но твърд. Не е нужно викане. Не е нужно страх. Не е нужно дълго обяснение. Казва се кратко, решително и с вярата, че думата вече е тръгнала да върши своето.

НАРИЧАНИЯ В НАРОДЕН ДУХ

Следващите наричания са в народен дух. Те са свързани със стария образ на ечемика като зрънце на грешно място и с народното му символично отпращане.

ПЪРВО НАРИЧАНЕ - ЗА ИЗСУШАВАНЕ НА ЗРЪНЦЕТО

Поникнал ечемикна криво място,

на чужда межда,на суха земя.

Тук нива за тебне е изорана.

Тук жътвари за тебне излизат.

Показвам ти кукиш -да нямаш хляб.

Показвам ти пътя -да нямаш корен.

Както вятърът прахапо пътя отвява,

така и твоята силада си отиде.

Да изсъхнешкато ланска слама.

Да изчезне червенинатаот клепача.

Окото да останечисто и бистро.

Речено - сторено!

ВТОРО НАРИЧАНЕ - ЗА ОМАЛОВАЖАВАНЕ НА БОЛКАТА

Ечемик никнал,жътвар го чакал,

а той се случилв камениста кория.

Нито слънце го грее,нито дъжд го роси.

Нито баба в хамбарще го прибере.

Излез от клепача,върви в пуста гора,

под сивия камък,при дивата трева.

Там никни,там цъфти,там се шири.

А от това оковеднага си върви.

Моята думае остра като коса.

Кося те от корен,пращам те в нощта.

Речено - сторено!

ТРЕТО НАРИЧАНЕ - ОТПРАЩАНЕ ПО ПТИЦИТЕ И ВЯТЪРА

Литнали сиви птициот девет баира.

Съгледали зрънцена криво място.

Изкълвали ечемика,изчистили клепача.

Отнесли болкатапрез девет земи.

Колкото ечемикна калпак никне,

толкова и тина това окода се задържиш.

Да си иде боцкането,да избяга натежаването.

Да се върнеутринната виделина.

Думата ми е твърда,заветът е силен.

Окото се чисти,ечемикът си отива.

Речено - сторено!

ЧЕТВЪРТО НАРИЧАНЕ - КРАТКА СТАРА ЗАКАНА

Ечемик, ечемик,не си на нива,не си на харман,не си в хамбар.

Сбъркал си мястото,сбъркал си пътя.

От клепача слизай,към земята бягай.

Камък да те хване,вятър да те вземе,

птица да те клъвне,прах да те покрие.

На окото - виделина.На човека - лекота.

Речено - сторено!

ЗАВЕТ

След старото наричане окото се оставя на спокойствие. Не се търка, не се стиска, не се пипа с мръсни ръце. Старите хора са вярвали, че когато човек непрекъснато рови едно място, той сякаш го задържа.

Наричането при ечемик носи в себе си нещо много българско - малко строгост, малко хумор и много практичен разум. На болката не се дава голяма власт. На зрънцето се казва, че е сбъркало мястото. На човека се връща спокойствието.

Старите думи и народните практики могат да донесат покой, смисъл и усещане за грижа. Но ако окото е силно зачервено, болезнено, подуто, има гной, влошено зрение или състоянието не преминава в рамките на няколко дни, не се остава само с народната практика. Тогава се търси лекар и истинска медицинска помощ.