ДУМИТЕ, КОИТО ПРИВЛИЧАТ КЪСМЕТ, И ДУМИТЕ, КОИТО ГО ГОНЯТ

Как силата на изреченото слово може да съгради берекет под покрива ни или символично да прогони щастието от софрата

В паметта на стария български дом думите никога не са били просто въздух. Нашите предци са вярвали, че изречената дума има тежест, посока и следа. Тя може да благослови човек, да повдигне къща, да успокои дете, да закрепи семейство и да отвори път на доброто. Но може и да натежи като камък, да донесе смут, да стъмни делника и да разпилее берекета, ако е изречена с гняв, злоба или безогледна лекота.

Старите хора са казвали, че домът се държи не само на греди и камък, а и на думи. Ако под покрива често звучи благодарност, благословия и мирна реч, и хлябът е по-сладък, и работата върви по-леко. Ако обаче в стаите непрекъснато се повтарят клетви, вайкане, черни мисли и тежки назовавания, късметът се плаши и започва да се отдръпва.

ДУМИТЕ, КОИТО ПРИВЛИЧАТ КЪСМЕТА И БЕРЕКЕТА

В народната представа има думи, които отварят вратата на доброто. Те не са непременно големи и тържествени. Често са най-обикновени, делнични думи, но казани от сърце, с уважение и добра воля.

„Благодаря“ и „Сполай ти“ са едни от най-силните думи в домашния бит. Когато човек благодари за залъка, за помощта, за труда или за малката човешка добрина, той показва, че не приема живота с надменност. А според старите хора благодарният човек не остава празен. На него и съдбата дава още, защото вижда, че той умее да цени и малкото.

„Живи и здрави“ е благословия, в която сякаш е събрана цялата простичка мъдрост на народа. С тези думи се изпраща човек на път, с тях се посреща добрата вест, с тях се завършва трапезата, с тях се благославя дом, дете, работа, младо семейство. Защото ако има живот и здраве, всичко друго може да се нареди.

„Добре дошъл“ и „Заповядай“ също се смятат за думи на отворения дом. Късметът обича къща, в която човекът отсреща не е посрещнат със свити вежди, а с уважение, място на софрата и блага дума. Гостоприемството не е било само обичай, а знак, че в този дом има широта и човечност.

„Да бъде“, „Амин“, „Дай, Боже“ и „С добро да е“ са думи на утвърждаване и благословия. С тях старите хора са запечатвали добрата мисъл, сякаш слагат печат върху казаното, за да не остане само пожелание, а да тръгне към сбъдване. Такива думи често са се изричали при нов дом, нова работа, раждане, сватба, първа оран, първа погача или всяко важно начало.

„На добър час“, „Лек път“ и „По вода да ти върви“ също са силни домашни думи. Те изпращат човека с мир и отварят пътеката пред него. Не случайно бабите не са обичали някой да излиза сърдит, навъсен или след тежка кавга. Вярвало се е, че пътят помни с каква дума си тръгнал.

ДОБРАТА ДУМА КАТО БЛАГОСЛОВИЯ

В стария бит не само отделни думи, а цялата реч е имала значение. Не е било все едно как говориш на децата, как посрещаш мъжа си, как отговаряш на майка си, как благодариш за хляба и как назоваваш собствената си къща.

Старите жени са обичали да казват: „Да е спорно“, „Да е на берекет“, „Да се множи“, „Да върви по мед и масло“. Това са все наричания за плодородие, лекота и добър край. Дори при най-обикновена работа - месене, садене, варене, шиене - благата дума се е смятала за помощник на ръката.

На малките деца се е говорело с благословии, защото се е вярвало, че детската душа пие думите като вода. Затова вместо да се нарича детето „неспособно“, „злоядо“ или „калпаво“, старите хора са казвали: „Да ми пораснеш“, „Да си ми умно“, „Да си живо и благословено“. Думата е била семе, което по-късно да даде плод.

ДУМИТЕ, КОИТО ГОНЯТ КЪСМЕТА

Както има думи, които привличат благодат, така има и думи, които според народната памет разсичат мира и гонят късмета от дома.

Една от най-необичаните думи е „нямам“, когато се повтаря непрекъснато и се превръща в навик на душата. Старите хора не са били слепи за бедността и трудния живот, но са вярвали, че човек не бива да се самонарича с недоимък. Ако всеки ден говориш, че нямаш късмет, нямаш пари, нямаш здраве, нямаш оправия, езикът ти сам почва да реди тежка орис около теб.

Също така не са одобрявали думите „карък“, „проклетия“, „все на мен“, „нищо няма да стане“, „все е зле“. Това са думи на затваряне. Те не дават въздух на доброто да влезе и карат човека да гледа на света като на враг. Според старите вярвания такъв език не само натъжава къщата, а направо я обезсилява.

Клетвите и лошите пожелания са се смятали за особено опасни. Народът отдавна е вярвал, че изреченото в ярост не отлита безследно. То се връща като сянка към този, който го е изрекъл. Затова бабите са предупреждавали да не се кълне човек, да не праща зло с езика си и да не нарича тежки думи по чужда глава, защото те оставят следа и в неговия собствен дом.

Постоянното вайкане също не е било на почит. Не става дума за човешката болка - тя трябва да се изкаже. Но безкрайното оплакване, мърморене и черногледство са се възприемали като думи, които пълнят стаите с тежест. Късметът, според старите хора, не обича дом, в който непрекъснато се говори, че всичко е лошо, хората са лоши, денят е лош и нищо не струва.

ДА НЕ „ВИКАШ“ ЛОШОТО С ЕЗИКА СИ

Едно много старо правило в народната реч е човек да не нарича злото напред. Не бива лекомислено да казва: „Ще стане беля“, „Ще се разболеем“, „Ще се провали“, „Ще се урочаса“, „Ще ни застигне лошо“. Смятало се е, че думата отваря врата и ако непрекъснато зовеш нещастието, то може да чуе.

Затова на много места, когато някой каже нещо лошо, веднага се добавя: „Пази, Боже“, „Не даваи, Боже“, „Само за добро да е“ или „Да не чуе дяволът“. Това не е било празна приказка, а начин човек веднага да пресече тежката дума и да не я остави да виси над къщата.

Също така старите хора не са обичали прекаленото хвалене, особено на деца, красота, имот или късмет, без защитна дума след това. Затова често след похвала се е казвало „пу, да не е уроки“ или се е чуквало на дърво. Не защото хубавото не трябва да се изрича, а защото всяка светлина привлича и завистливи очи.

КАК СЕ ИЗЧИСТВА ТЕЖКАТА ДУМА

Народната мъдрост никога не оставя човека без изход. Ако в гняв, мъка или невнимание е изрекъл лоша дума, има начини тя да бъде „смекчена“ и прекъсната.

Един от най-познатите жестове е да прехапеш леко езика си и да кажеш наум: „Само за добро да е“. Така човек сам спира думата и не и позволява да се разгърне.

Друг стар обичай е след тежък спор да се отпият три глътки чиста вода или да се измие лицето. Вярвало се е, че водата отнася горчивината от устата и охлажда думите, които са излезли прекалено остри.

На някои места след кавга са отваряли прозорец, за да „излезе лошото“, а след това са казвали по една блага дума един на друг, за да не остава къщата с последен вкус на гняв. Защото според старите хора последната дума в дома е много важна - ако е тежка, тежка нощ чака къщата, ако е мека, и сънят идва по-лек.

НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ЗАВЕТ ЗА ЕЗИКА

Старите хора са ни оставили един прост, но велик завет - говори малко, говори благо, не бързай да проклинаш и не пилей думите си напразно. Езикът може да нахрани, но може и да нарани. Може да повдигне паднал човек, но може и да събори здраво сърце. Може да съгради семейство, но може и да напука стените му без нито един удар.

Истинският късмет не идва само от поличбите, а от начина, по който човек живее и говори. Когато под един покрив често се чуват думи като „благодаря“, „живи и здрави“, „добре дошъл“, „с добро“, „дай, Боже“ и „прощавай“, тогава къщата не остава бедна. В нея има нещо по-ценно от парите - има мир, мекота и благословия.

А когато езикът е пълен с клетви, чернилка, подигравка, самосъжаление и тежки наричания, тогава и най-пълната софра не може да даде истинска сполука.

Затова, ако искаме късметът да не се плаши от дома ни, най-напред трябва да пазим собствената си уста. Защото думата, казана днес, често става съдба утре.

Ако искаш, веднага след това мога да ти дам и съвсем кратък финален текст за секцията, с който направо да я „заключиш“ красиво на страницата.