ДОМАШНО НАРИЧАНЕ ЗА ДЕТЕ ПРОТИВ УРОКИ

СИЛАТА НА МАЙЧИНАТА БЛАГОСЛОВИЯ И БАБИНИЯ ЗАВЕТ

В паметта на нашия род няма по-голяма сила от майчината дума и бабината благословия. Старите хора са вярвали, че най-чистите същества - малките деца - са най-уязвими за хорските очи. Къщата може да има здрави дувари и тежки порти, но най-сигурната закрила за мъничкото дете не се съгражда от камък и дърво, а от думи, изречени с обич.

Домашното наричане против уроки е точно това - невидима риза от майчина грижа и бабина закрила, ушита с глас, за да пази детето още преди лошият поглед или чуждата тежка дума да са пристъпили прага на стаята.

Това не е баене при вече хванати уроки. Това е предпазно домашно наричане - дума за пазене, благословия преди бедата, тихо нареждане доброто да остане около детето, а чуждото да не намери път към него.

КАК В МИНАЛОТО ХОРАТА СА РАЗБИРАЛИ УРОКИТЕ ПРИ ДЕТЕ

В народната вяра уроките не винаги са били свързвани със съзнателна злоба или проклятие. Бабите са знаели, че детската душа е като бистър извор - всяко камъче, хвърлено в него, размътва водата.

Уроките често се свързвали с прекалено силно възхищение или твърде шумна похвала. Когато външен човек погледне едно хубаво, здраво бебе или жизнено дете и започне да го хвали високо, без да добави благословия, без да каже „пу-пу, да не му е уроки“, хората са вярвали, че думите могат да натежат.

Не защото всяка похвала е лоша. А защото народът е усещал, че най-крехкото трябва да се пази. Детето не носи броня. То още е открито към света, към погледите, към думите, към чуждата радост и чуждата завист.

Затова предпазването е било първа грижа във всеки дом. Преди детето да бъде изведено сред много хора, преди да го видят гости, преди голям празник или път, майката или бабата са наричали - да бъде пазено, да бъде здраво, да бъде покрито с добра дума.

КОГА И КАК СЕ ПРАВИ ДОМАШНОТО НАРИЧАНЕ

Домашното наричане не е шумен обред. За него не се викат хора и не се прави показност. То се извършва в тишината на дома, най-често рано сутрин, преди денят да се е разшумял, или вечер, когато детето се приготвя за сън.

Майката или бабата изрича думите полугласно - над люлката, над креватчето, до възглавницата или докато детето е в скута и. В този глас няма място за страх. Няма бързане, няма паника, няма тревожно ровене дали някой е погледнал лошо. Нарича се с мирно сърце и с тиха увереност, че добрата дума има сила.

Понякога наричането се прави преди детето да излезе от дома. Понякога - преди да бъде заведено на гости, на събор, на кръщене, на празник или сред много хора. Понякога - просто когато майката усети, че иска да го покрие с благословия, както го завива вечер с одеяло.

СИЛАТА НА ПРЕДПАЗНИЯ ЖЕСТ

В домашната практика думите често вървят заедно с малък жест. Не голям, не театрален, а тих и обикновен - такъв, какъвто бабите правят, без да го обясняват много.

Майката може нежно да прокара длан над челцето на детето, сякаш изтрива невидима прашинка. Може да го прекръсти тихо. Може да докосне челото му с палец, топнат в капка чиста вода или малко мед, за да бъде животът му сладък и лек. Може само да положи ръка върху главата му и да прошепне думите.

Много познат е и жестът „пу-пу, да не ти е уроки“. В него няма обида, няма грубост. Това е стар начин да се омаловажи прекалената похвала и да се отклони тежестта на чуждия поглед. Когато някой каже: „Колко е хубаво това дете“, бабата веднага добавя: „Пу-пу, да не му е уроки“ - не за да отрече хубостта, а за да я запази.

ЗАЩО МАЙЧИНАТА И БАБИНАТА ДУМА СА ТОЛКОВА СИЛНИ

В българската къща думата на майката винаги е имала особена тежест. Тя е дала живот и затова нейната благословия не е просто пожелание. Тя е продължение на самия живот.

Бабата пък е пазителката на корена. Тя носи паметта на рода, видяла е раждане, страх, болест, сватба, смърт и нов живот. Затова нейната дума идва не само от обич, а и от опит. Когато баба нарича, в гласа и сякаш говорят и онези преди нея.

В народното вярване майчината и бабината дума могат да застанат като щит пред детето. Не защото са силни като вик, а защото са чисти като намерение. Най-силната закрила не винаги е шумна. Понякога тя е тих шепот над детска глава.

НАРИЧАНИЯ В НАРОДЕН ДУХ

Следващите наричания са в народен дух. Те са предназначени за домашно предпазване на дете и разчитат на силата на родителското слово, майчината грижа и бабината благословия.

ПЪРВО НАРИЧАНЕ - МАЙЧИНО НАРИЧАНЕ НАД ЛЮЛКАТА

Расло чедо, мило чедо,

под майчино крило заградено.

Който го види -със здраве да замине.

Който го похвали -благословия да му остави.

Ако окото му е тежко и урочно,

пред прага ни да се пречупи,

в дън земя да потъне.

Да пукнат злите мислии

завидливите думи,

преди да са докоснали н

а пилето съня.

Тук да стои мир,тук

да върви сполука, руменина на лицето,

чистота в сърцето.

Речено - сторено!

ВТОРО НАРИЧАНЕ - БАБИН ЗАВЕТ ПРИ ИЗЛИЗАНЕ ОТ ДОМА

Стъпва малко крачепо чист друм.

Гледа детско ококъм бял свят.

Заграждам те, чедо,с бабино слово.

Зазиждам тес девет ключалкиот добри мисли.

Лош поглед покрай теб да минеи да се плъзне.

Крива думана камък да попаднеи да изсъхне.

Да ти е светло челцето,да ти е копринена снагата.

Никое чуждо окода не намери към теб пътека.

Слънцето да те милва,вятърът да ти пее,

лошотията пред твоя прагда онемее.

Речено - сторено!

ТРЕТО НАРИЧАНЕ - ПРЕДПАЗНО НАРИЧАНЕ ЗА НОВ ДЕН

Изгряло слънце,събудило чисто пиле.

Дала му майка сила,дала му баба закрила.

Който с лошо погледнена детската радост

-неговата лошотияв него да се върне.

Неговата завистна пепел да се обърне.

Да няма място чужд кахърпод нашия покрив.

Да няма път тежък погледдо това легло.

На детето да остане ангелско крило,

весел смях,здрава кости бърз растеж.

С думи те заграждам,в обич те запечатвам.

Речено - сторено!

ЗАВЕТ

След като се изрече домашното наричане, добре е в стаята да остане тишина. Не се говори много след това, не се обяснява, не се разплита думата. Оставя се да легне спокойно около детето - като завивка, като благословия, като ръка над челото.

Най-важното при такова наричане е да няма страх. Страхът отваря пролуки, а спокойната майчина увереност ги затваря. Когато домът е мирен, когато думата е добра и когато детето е гледано с любов, чуждите очи по-трудно намират път.

Домашното наричане не е шумна сила. То е тиха грижа. Майка шепне. Баба благославя. Детето спи. А над него остава онова, което старите хора са ценели най-много - добра дума, чисто сърце и ангелско крило.

Старите думи и народните практики могат да донесат покой, смисъл и усещане за закрила. Но ако дете страда силно, ако има болка, висока температура, продължително неразположение или тревожни симптоми, не се остава само с народната практика. Тогава се търси лекар, близък човек и истинска помощ.