Имало е едно правило в старите домове, което никой не е закачал на стената и никой не е записвал в тефтер. Просто се е знаело. Предавало се е с навик, с пример, с онова тихо наблюдение на живота, което понякога заменя всяка книга. Вечерята се яде рано. И след нея - край. Не е имало вечерно похапване пред огнището. Не е имало „само малко нещо преди лягане“. Казвали са: „Слънцето залезе, трапезата си свърши работата.“ И са лягали леки. Това не е било строго правило, написано с

Тялото говори. Не с думи, не с писма, не с обяснения. Говори с умора, с тежест, с онова тъпо неразположение след трапеза, което не е точно болка, но не е и покой. Говори с отпадналост след ядене, с главоболие без ясна причина, с усещане, че нещо вътре е претоварено и иска само едно - да спре за малко. Старите хора са слушали тези знаци. Не са ги заглушавали с още едно ястие, не са настоявали „хапни, да ти мине“, не са товарели тялото, когато то вече е молело за почивка. Остав

Има едно усещане, което почти всеки е познавал поне веднъж. Стомахът е изтощен, тялото е отпаднало и не иска нищо тежко, нищо мазно, нищо, което мирише силно. Искаш само нещо топло. Нещо меко. Нещо, което да влезе тихо и да не иска нищо в замяна. Точно за такива моменти старите жени са имали своята чорба. Не богата, не гъста, не пълна с месо, запръжка и застройка. Проста, бистра, топла. Онази чорба, за която уж не се иска рецепта, защото се знае по усет - от детска болест, от